На голяма зелена поляна, от онези ухаещи на свежичко и чистичко, с мека като персийски килим трева, едно момченце посади ябълково дръвче.
С годините то растеше бързо, започна да дава и хубави като картинка червени ябълки, много сладки и сочни. Децата обичаха да си играят под това дърво и да си хапват плодовете му докато играят на гоненка. Дръвчето щастливо переше малките си клонки, протягайки ги колкото може повече, за да прави сянка над дечурлигата.

Вечер то със затаен дъх гледаше звездното небе и си мечтаеше един ден да стане толкова голямо, че да докосне искрящите звезди на небосвода.

Изредиха се сезоните, минаха  години и дръвчето растеше ли растеше, но звездите му се струваха все така далече. Ябълковото дръвче започна да тъжи, не го радваха вече песните на птичките, кацнали в клоните му, нито веселият глъч на децата. Клоните му започнаха да изсъхват.
Но когато започна есента, един ден момчето дойде с дядо си да бере ябълки.

Като напълниха кошницата, поседнаха след това двамата да си починат. Дядото взе една ябълка и я разряза през средата, като в едната половина остана дръжката на ябълката, а от другата дупенцето й. От вътрешността се показваше звездичка. Дръвчето цял живот искаше да стигне звездите, а те бяха в неговите плодове.